Йоана Захариева

Автобиография… Не вярвах, че ще дойде момент, в който да пиша и да разказвам за себе си, но ето че получих това задание и не съм убедена как точно да го изпълня. Преди много години една жена ми каза: „Утъпканите чужди пътища не са за теб!” и продължи да ми го повтаря още много години. Тогава бях студентка в Дания и може би оттук мога да започна моята история.

Родена съм в град Сливен – градът на стоте войводи и съм си закърмена с Балкана. Може да звучи странно, но и до днес вярвам, че не е случайно да се родя там, където е имало толкова много войводи, защото през годините ми се е налагало да проявявам много и най-вече вътрешна сила. Израснах главно с баба си на село. Родителите ми са били много млади, когато съм се родила. Все бях с нея, цопах в градината, поливах с нея, копаех с нея, правеше ми омлет с марули и много ме обичаше. Тъй де, обичаше ме, докато „младите” се разделяха и се чудеха в последващите години кой прав, кой крив. Нормална картинка за много семейства по онова време, включително и до днес. Толкова много развалени бракове и взаимоотношения има, че няма да е смело да се каже, че семейството като единица страда и не работи особено добре в днешно време. И неусетно дойдох точно до темата и нещата, които винаги са ме влечали – взаимоотношенията между хората, човешката природа, усещането за правилно и неправилно – тоест ценностите, какво е любовта, как показваш на хората, които обичаш, че ги обичаш и така нататък.

Завърших Езикова гимназия. Обичах да уча – това и досега остана непокътнато в мен. И някак се появи идеята, след което и възможността, благодарение на изтеглен от майка ми кредит, да замина да уча в чужбина. Баба ми почина година преди да завърша средното си образование, а точно на бала – на завършването ми – беше погребението на дядо ми. Двамата най-близки на сърцето ми вече ги нямаше. Заминах за Дания и се радвам, че го направих, защото много исках да се махна от обстановката, в която остана семейството ми. Погледи, които казват повече, отколкото която и да е изречена дума, а думите противоположни и някак празни. Лъжи за имоти. Желание да прецакаш другия, за да има за теб. Редовно вменяване на вина. Тези неща ме бяха задушили, усещах всичко във въздуха, но не знаех как точно да подхождам към тях, и бягството ми беше много удобно за него момент.

Периодът в Дания беше от пъстър по-пъстър – намерих си бързо работа, започнах да работя, да уча, да живея сама. И след това всичко беше доказване на себе си, че мога – завърших компютърни науки и се научих да програмирам, но единствено предметът „Планиране и изпълнение на проекти” ми беше на сърце. Другото едва го издържах. Работих и бях на стаж в една софтуерна фирма, където окончателно си затвърдих, че аз програмист няма да ставам и че ще умра, ако прекарам още един ден пред монитор, търсейки грешки в код, който разбирам, но грам не ме вдъхновява. Помръщих се малко на себе си, че съм слушала какво ми говорят вкъщи – че в компютрите имало хляб, била доходоносна професия. Така беше, безспорно, но моята същност е съвсем друга. Чувствата и усещанията са ми сила, която не само не осъзнавах, а и потисках и се срамувах, че толкова лесно мога да се разплача. Не смеех да кажа, че знам какво усеща и в каква посока са най-вероятно мислите на даден човек само като го видя. До сетивата ми достига много информация, която и до ден днешен се уча да управлявам.

Започна се едно лутане какво да правя… За връщане в България и този емоционален ужас в семейството ми дума да не става – нямаше как да се върна отново там. Ама пък датчаните не допускат чужденци да учат хуманитарни науки, а психологията ми беше най на сърце и имах силен порив да се потопя в това знание и да го изследвам. Преди да продължа, искам да вметна за „бисерите по пътя ми”, както вече ги наричам.

Често споменавам за тях и тези бисери са най-вече жени, от които съм видяла пример, получила съм подкрепа или съм се вдъхновила. Точно в онзи момент, когато се чудех какво да правя с образованието си, имах много мечти, желания и готовност да ги осъществявам, но бях много, ама много объркана, се появи една дама – българка, която днес вече не е сред нас, чиито думи и напътствия са ми давали усещането за сигурност и посока, от което съм имала нужда. Най-вече заради вярата в мен. Тя ми казваше: „Разбери, мило момиче, нещо много важно: Няма значение какво работиш в момента, какво учиш в момента, ИМА ЗНАЧЕНИЕ КОЯ СИ ТИ! Как се самоопределяш ти! И никой никога няма да може да ти отнеме това! А ти си изключително силна жена, с огромно оръжие – очевадна женственост, силна интуиция, любов към хората /децата/ и мечта да бъде различна, необикновена и да лети, вместо да пълзи!”.

Какво направих? Научих датски дотолкова, че да взема изпита по езика, който и датчаните трябва да минат, за да бъдат приети в университет, и бях единствената чужденка в потока от студенти по психология на Олборгския университет за нея година. И същевременно започнах да танцувам, което ме зареждаше толкова много. Там бях аз – на никого нищо доказваща, впила сетивата си в музиката и изразяваща себе си.

Започнаха семестрите и голямото напрежение вътре в мозъка и възприятията ми, защото откривах толкова истини за хората, за начина ни на живот, за мисленето ни, за начина, по който отглеждаме децата. Същевременно чертаех и разбиранията за мен, моето възпитание, моето семейство. Видях света с други очи – на хората не им пукаше един за друг, масово по никакъв начин не бяха свързани със себе си. Привидно беше друго, ама на практика сърцата бяха далеч от ума. Например чета за проучване относно липсата при бебета в сиропиталищата на чест физически контакт (гушкане, внимание, грижа) и как това се отразява на умственото им развитие – невъобразимо. Четях проучвания и учебниците и виждах болно общество. В България хората си мислят, че на Запад е много подредено и стандартът е висок, което е така, но същевременно духът им умира – така го виждах аз, така го чувствах и тогава ме удари коренът български и пак взех да се задушавам от начина, по който живея. Не беше истинско. Освен това тялото ми го казваше и крещеше и то – стрес, възпаления едно, второ, трето.
Паралелно с ученето, винаги съм работила и си имах достатъчно пари, даже повече, отколкото можех да похарча, и в един прекрасен ден реших, че бях дотук. Ще си ходя в България. Е, една голяма любов ме грабна и доста повлия на готовността ми за промяна и действие – едни сини очи, в които потънах, откакто ги видях и които сега, години по-късно, виждам в детето си.

И така си дойдох отново в България и вече дишах по-добре. Разбрах, че да организирам ми се отдава, пък всичко научено в обучението ми по психология ми помага в договарянето, изпълнението на екипни задачи и т.н. Не само това, една невинна на пръв поглед задача ме доведе до това да изуча и потъна в тайните на книгоиздаването – още едно нещо, което открих, че ми е на сърце, защото една книга достига до много хора и начинът, по който изглежда, начинът, по който са оформени страниците и шрифтът са много показателни за целта на книгата.

Много романтично звучи всичко, написано дотук, ама не точно. С онези сини очи и с връщането ми в България започнаха и най-големите уроци в живота ми. Като че ли това, което бях научила в университета, взе да ме тества дали имам смелостта за истинска промяна вътре в себе си. Защо?

Защото всичко неразрешено в семейството почука с пълна сила на вратата ми – този път от страна на два рода – моят и този на бащата на детето ми. Такава въртележка се завъртя, че единственият изход се оказа връзката с мен самата, притихване, смирение, поставяне на ясни граници и живот главно през сърцето, тоест вътрешният глас да ми е компас. И, разбира се, постоянно четене за родителството, много преди да имам дете, проучванията, търсенето на знания, които да ме водят по този път. Излишно е да казвам, че новосъздаденото от мен семейство се разпадна мощно и повторих модела на родителите си. Но не точно – притихването, смирението, ясното виждане на причинно-следствените връзки и безбройните часове учене и прилагане на ненасилствена комуникация, както и последващите обучения, които преминах по време и след бременността ми, ми дадоха толкова голям куфар с опит и приятелите по пътя, които открих, все многодетни семейства – ме доведоха дотам всъщност да счупя този модел чрез дълбокото разбиране, приемане и действия, изходът от които е много различен. Детето ми, благодарение на всичко описано досега, не е някакво пинг-понг топче, което е застанало между мен и баща си, с което ние да си мерим нивото на обида, огорчение, его и т.н. Моделът на тези два рода е счупен и зависи от последващите ни действия да поддържаме новото.

Нека се върна към неотъпканите пътища и усещането ми за себе си, за които говореше жената. За мен неотъпканите пътища се оказаха нещата, свързани с естествената ни природа – от това кои сме ние вътре в себе си, към какво ни тласка вътрешният ни порив за действие (да ги чуваме, да ги разбираме, да намираме практичен начин за осъществяването им) до това да предаваме съзнателно и осъзнато (две различни понятия) на поколенията след нас. Имам вродено и осъзнато влечение към всичко природно и по време на бременността, както и раждането, успях да мина по един естествен път, до който, смея да твърдя, много малко майки/родилки се докосват. Знанията, които имах за ефекта на раждането върху детето, ме доведоха дотам да намеря начин да родя човешки. Използвам тази дума, защото нормалното вече е нещо ненормално. Причината е, че масово бременността и раждането са превърнати в бизнеси и машина за пари и зачитането на нуждите, чувствата и психиката на жените е останало на заден план. Стоя напълно зад думите си, твърдейки, че на жените им се отнема силата на жени, като им се опорочава преживяването, за което са родени – да създадат и дадат живот на първо място. Тъжно ми е и всеки път ми се свива сърцето, когато чуя за поредната жена, чието раждане всъщност ѝ е оставило доста душевно тежки за преработване усещания, които на практика спъват всичко останало в живота ѝ. Това може и странно да звучи, понеже за тези неща не се говори толкова отявлено и масово, защото все пак появата на нов живот е нещо толкова радостно за едно семейство и се твърди, че всички болки се забравяли, когато детето дойде и озари пространството в семейството. В повечето случаи не е точно така – неприятните преживявания се замитат под килима и се класифицират като нещо нормално, защото „така е трябвало”. Не, не е трябвало така.

Същото в общи линии се случва и в семейството като единица, където масово встъпваме с крайно неясни цели и смътно общуване, което води до високите проценти на раздели, разводи и т.н. Няма да е смело да кажа, че семейството като единица по статистика не работи, защото разпадналите се семейства с развод за последните 10 години са почти половината от създадените такива. Тепърва набират разпознаваемост отново знанието и зачитането на рода, обръщането на внимание на по-дълбоките преживявания и усещания вътре у хората, ценностите и добродетелите, които пряко влияят на нашите действия. Пътят напред в тази посока за мен си остава зрялостта – активното ѝ търсене и работа със себе си, поемане на отговорност за себе си на 100 процента.

Водена от опита си, порива на сърцето си и желанието си родителите – и майките, и бащите – да могат да встъпват в родителството през своите нужди и осъзнато желание, неопетнено от масовите маркетингови представи, създадох и курса в БОК – още една неотъпкана пътека, по която поех. Курсът има за цел да повдигне въпросите, чиито индивидуални отговори да внесат яснота, на основата на която всеки участващ да създаде своите собствени виждания и планове относно семейството, бременността и раждането – такива, които се доближават до нашата естествена природа. С това се надявам да докосна кътчета от съзнанието на бъдещите родители и не само, до които зрялостта и яснотата имат нужда да си проправят път, по начина по който родителите изберат да го направят, като същевременно жените придобият повече смелост и намерят начини да чуват вътрешния си глас, който да им държи компаса за „нормалното”.